14 септември 2008

Усмивка

Светло ми е. Свършва най-дългата, най-безсънната, най-болящата и най-горчиво разплакваната седмица в моя живот. Вече нищо не ме плаши и се чувствувам силна. В душата ми е пълно със звезди, а аз съм една малка смешка-сладурка, която може да лети. Вторник си прибираме мама в къщи. С татко измиваме всичко да е хигиенично. После ще приготвим изкусителни вкусотийки и ще купим торта. Гло е на ралито от сутринта(барабар Петко с мъжете),изцяло игнорирала идеята за първия учебен ден. А още не сме купили цветя. Знам я нея. Ще се прибере изневиделица като хала, ще се развърти и ще отсвири всичко за две бройки . А аз съм като костенурка, трябва ми спокойствие и никой да не ме стряска. Ще свърша нещо, после ще запаля цигарка, пак ще свърша нещо, след това ще пия кафе и ще започна следващото. Осуквам се около работата бавно, като зелен боб. Времето накрая се смили да разхлади. Подухва тънко, погалва кожата и краде мислите. Зареяла съм се далеко, далеко и ми е хубаво. Не искам повече болка.

Няма коментари: