24 януари 2010

no comment

висулка
вече завиждах на съседите, че те си имат много, а ние не. но тази сутрин се образува и при нас; само една, но внушителна


нещо пресъхнах. след седмица блогът навършва две години, а аз вече нямам какво да кажа. 
или по-точно не мога. забелязвам го и в други блогъри (тук и на други места) -  че публичността им слага спирачки. в началото не знаеш кой те чете и ти е безразлично, пишеш за всичко, което те вълнува, споделяш  лични неща и от това ти олеква. постепенно те научават и блогът става все по-популярен, получаваш писма от непознати по имейла, създаваш нови приятелства. но наред с това започваш да натискаш спирачката, мериш си думите, защото написаното го четат и други хора. и неусетно блогът се превръща от личен в публичен. 
липсва ми тишината. и онази първа любов, с която започнах да списвам блога. свободата да говоря за всичко, което ми се случва и вълнува. първият интерес! тогава прекарвах часове по сайтове с темплейти, променях всяка седмица дрехата на блога, слагах различни притурки, забавлявах се като дете. четях блогове много повече от сега, гледах за какво пишат другите и търсех да открия себе си и за какво искам аз да пиша.
днес реших да спра коментарите ( и ще го направя още сега; не е ли чудесно - така ще ви отнема възможността да ме разубедите, ха-ха).  мисля, че това ще ми върне донякъде свободата в писането. от новия блог, който направих, разбрах, че липсата на коментари не пречи на никого, напротив - посещенията се увеличават ежедневно. благодаря, че наминавате :)
поздравявам ви с една песен, на която съм зациклила от снощи. мисля, че я слагам в блога за трети път, но харесвам я, какво да направя!