09 февруари 2010

себеанализ




повече няма да давам акъл в къщи :). ама за нищо.
гледах току що Всички обичат Реймънд и се смях за това - колко много ситуацията у тях прилича на тази у нас. Реймънд бе направил пожар в кухнята и се опитваше отчаяно да го изгаси по страшно глупави начини. ненадейно в стаята влезе Дебра и потуши огъня с пожарогасителя.
всеки проблем е като математическа задача с няколко решения. важното е да намериш най-бързия и прост отговор. но аз съм от хората, които винаги усложняват решението; първия ден загубвам в тюхкане и самоупрекване - как можах да го допусна, аз съм виновна, не биваше да става така; в следващите дни, вече успокоена започвам да търся решението на задачата, но понеже очите на моя страх са много големи - така красиво омазвам всичко, че затъвам все повече в проблема. Стоян всеки път се опитва да ми помогне, подхвърля ми разни съвети, но аз не искам да чуя, защото моите грижи винаги са ужааасно големи и излизането от тях не е никак лесно. на него накрая му омръзва да ме гледа и оправя нещата бързо и със замах. а аз оставам да се чудя колко е просто и как съм загубила страшно много време във вайкане и драматизиране, и от мухата съм направила слон.
липсва ми една ценна черта от детството - смелостта да гледам на живота като на игра; тогава приемах трудностите като интересно предизвикателство по пътя към порастването, бързах да преодолея това ниво и да мина на следващото. но с големите години израстнаха и проблемите, с тях и страховете ми, и аз започвам да се плаша все по-лесно.
не знам дали възрастните могат отново да се променят, но това, че го осъзнавам е много добре - защото разбирам, че грижите са само в главата ми.