Life of Brian

голям размер

от месец се каня да ви препоръчам един филм. Животът на Браян е супер-много-яка пародия на Новия Завет. доста старичък - 1979г, и аз както винаги пак съм изтървала, но макар със закъснение го гледах три пъти. предварително се застраховам, че в комедията няма и капка богохулство, така че и най-религиозните могат спокойно да го свалят :-P. както при всяка пародия по-смешно ще ви бъде ако познавате оригинала - в случая ако сте чели Новия Завет или поне сте гледали филм за живота на Христос. аз се попилях от смях, гарантирам го и на вас. ей какви филми правеха едно време, не като сега!

да не ви го разказвам, ще ви загатна само началото - Браян се ражда в същата нощ, в която и Христос, но в съседна на неговата пещера. мъдреците, които отиват да се поклонят на Иисус, объркват оборите и влизат при Браян. още от тогава всичко му тръгва наопаки.

много смешен, много.

Mario Forever

голям размер
*много бързо го нарисувах и не прецених широчината на задния фон


какъв хубав ден. напук на утре, когато ме очакват много мъчнотии, цял следобед стоях на компютъра и играх на игрички.

преди година една приятелка ме зарази по браузърните игри и оттогава не минава ден без тях. ако някой не знае какво представляват, да надникне тук. хубавото им е, че са онлайн стратегии и играеш срещу стотици противници в нета. и не изискват много време. тук качих 3 скрийншота с моите игри; ника ми се вижда, ако някой друг влиза, непременно да се обади :)

но днес какво ми стана - реших да сваля пак Mario Forever. не знам друг, който се е ядосвал толкова, колкото мен с тази игра. свалям я на всеки два-три месеца, изигравам я до някъде и в третия свят всеки път се провалям. колко безсънни нощи съм прекарала с нея, и следобеди като днешния.. докато той скача, и аз подскачам на стола, кривя се, въртя се и викам от гняв. пак я изтрих, до другия път.

no comment

вече завиждах на съседите, че те си имат много, а ние не. но тази сутрин се образува и при нас; само една, но внушителна

нещо пресъхнах. след седмица блогът навършва две години, а аз вече нямам какво да кажа. 

или по-точно не мога. забелязвам го и в други блогъри (тук и на други места) -  че публичността им слага спирачки. в началото не знаеш кой те чете и ти е безразлично, пишеш за всичко, което те вълнува, споделяш  лични неща и от това ти олеква. постепенно те научават и блогът става все по-популярен, получаваш писма от непознати по имейла, създаваш нови приятелства. но наред с това започваш да натискаш спирачката, мериш си думите, защото написаното го четат и други хора. и неусетно блогът се превръща от личен в публичен. 

липсва ми тишината. и онази първа любов, с която започнах да списвам блога. свободата да говоря за всичко, което ми се случва и вълнува. първият интерес! тогава прекарвах часове по сайтове с темплейти, променях всяка седмица дрехата на блога, слагах различни притурки, забавлявах се като дете. четях блогове много повече от сега, гледах за какво пишат другите и търсех да открия себе си и за какво искам аз да пиша.

днес реших да спра коментарите ( и ще го направя още сега; не е ли чудесно - така ще ви отнема възможността да ме разубедите, ха-ха).  мисля, че това ще ми върне донякъде свободата в писането. от новия блог, който направих, разбрах, че липсата на коментари не пречи на никого, напротив - посещенията се увеличават ежедневно. благодаря, че наминавате :)

поздравявам ви с една песен, на която съм зациклила от снощи. мисля, че я слагам в блога за трети път, но харесвам я, какво да направя!

лека нощ, деца

 
голям размер

помощ! затънах в една голяма, бездънна пропаст от пролетна умора. сутрин ставането ми е трудно и малко след това пак съм в леглото. искам да съм гушната в одеалцето 24 часа в денонощието, с книжката и лаптопа, някой да ми носи кафенцето, ако може и да ми чете.

вчера едва ме изкараха от къщи, но след разходката бях толкова благодарна. купихме си голям шоколад и вървяхме по тесни, криви улички, където снега не бе утъпкан още.

от толкова красота ми хрумна идеята да си променя външния вид. влязох в първия фризьорски салон и си отрязах пет години от косата, от кръста чак до раменете. сега стоя само пред огледалото, гледам се и сама се питам дали не сгреших. мислех днес да публикувам снимка, но още ме е срам да се покажа и ще чакам да свикна с новия вид.

а утре пътуваме към южна България за два-три дни и ако не проспя целия път ще донеса снимки. купих си и Pro Account във Фликър, спокойно да качвам повече фотки, без да пресмятам колко място ми остава.

сега мисля да потъна в Хиляда и една нощ (тази книга ми е голяма любов, чета я трети път) и  ще се надявам да ми мине сънната болест в близките дни.

напред с усмивка

колко пъти се заричам да не се тревожа за утрешния ден! колко пъти трябва животът да ми покаже, че няма неразрешими проблеми, за да си сложа обеца на ухото. 

пак ме загложди една мисъл, отново не мога да заспя и се въртя цяла нощ, мисля как да променя обстоятелствата. а осъзнавам, че е гупаво - всички човешки тревоги по принцип са безсмислени - каквото има да стане, ще стане. още като малка разбрах, че не съм по-голяма от живота и не мога да го отклоня от неговите планове. защо се притеснявам тогава? безспокоя се за дреболии, които утре ще са минало, а аз ще се смея на себе си.

а има толкова вълнуващи неща, за които мога да мисля в момента - като хубавата книга на бюрото ми, като топлата телешка супа, сготвена преди малко и за интересната игра, която започнахме да играем снощи.

животът е хубав, животът е много интересен; ние сме виновни, че го усложняваме изкуствено.